В края на 90-те години и особено в периода 2000-2005 г. се наблюдава постепенен спад на престъпността, който може да бъде обяснен с няколко фактора. Намаляващата безработица, постепенното увеличаване на доходите на населението и икономическият растеж ограничават търсенето на приходи по престъпен начин. Развиващите се демографски и миграционни процеси през този период допринасят за намаляването на престъпността. Извършващите се главно под натиска на ЕС реформи в съдебната власт и правоохранителните органи водят до увеличаване на техния капацитет, в резултат на което през 2004 г. броят на осъдените лица е шест пъти по-голям, отколкото през 1993 г. Преките щети от уличната престъпност се оценяват на 200 млн. лв. или 0,6% от БВП. Проблемите, предизвикани от организираната престъпност и корупцията продължават да нанасят сериозни щети на българската икономика, които са много по-сериозни от щетите, причинени от уличните престъпления (само размерът на подкупите, дадени на държавни служители във връзка със спечелване на обществени поръчки се изчислява на 320 до 370 млн. лв.)

До 1990 г. темата за етническите малцинства и престъпността не е обект на открити дебати в нито една източноевропейска държава. България не е изключение от правилото, а политиците и управляващите в страната и досега заобикалят този въпрос поради страха от ескалиране на етническото напрежение. През по-голямата част от 90-те години на миналия век проблемите на расизма и дискриминацията се разглеждат единствено в светлината на защитата на човешките права, а малцинствата са смятани за жертва на погрешна държавна политика. Въпросът за предразсъдъците и нетолерантността на голяма част от обществото остава встрани и мнозинството от хората продължават да смята ромите за склонни към престъпления. В същото време медиите подхранват общественото мнение с новини за престъпления, извършени от роми, което потвърждава образа им на криминално проявена общност.

По този начин нито МВР, нито гражданските организации, нито дори криминолозите не успяват да поведат обществена дискусия относно проблема за ромската престъпност. До момента по темата не е направено нито едно сериозно изследване. Липсват и каквито е да е програми или инициативи за превенция на престъпността сред ромската общност. Въпреки тази предпазливост и политическа коректност, обаче, проблемът не е изчезнал, а само е пренесен на страниците на медиите, поднасящи своите коментари с голяма доза предубеденост и некомпетентност.

През пролетта на 2005 г. поредица от криминални инциденти с участието на лица от ромски произход съвпадна с предизборната кампания за предстоящите парламентарни избори. Неизбежно бе някои политици да се възползват от ширещите се расистки настроения и да се опитат да си осигурят подкрепа чрез анти-ромски послания. Така въпросът за ромската престъпност бе допълнително изместен и политизиран. През м. юни 2005 г. националистически настроеният водещ на телевизионното предаване “Атака” Волен Сидеров основа партия със същото име и се яви на парламентарните избори с платформа, която в основата си бе анти-ромска и анти-турска. Въпреки кратката си едномесечна предизборна кампания, неговата партия влезе в парламента с 11% от гласовете на българските избиратели. Други три места бяха заети от не толкова радикалната, но отново националистическа партия ВМРО, начело с Красимир Каракачанов, която успя да спечели три места в парламента с образа си на защитник на нацията от “ромската престъпност”. Броят на гласувалите за подобни партии на последните избори достигна почти половин милион души.

Етническите данни в системата на наказателното правосъдие

През последното десетилетие полицията в България не е направила почти нищо, за да анализра причините и факторите за престъпността сред ромското население. Решенията на централно ниво се ограничават единствено до обобщаване на събираните статистически данни. Данните, свързаните с етническата принадлежност на престъпниците, събирани в системата за наказателно правосъдие са до голяма степен проблематични. Те не представят реална картина на криминогенната обстановка сред ромите в страната. Както полицията, така и управляващите органи, продължават вътрешния обмен на данни по досегашната система, като разчитат на нея безкритично и не правят опити да преодолеят недостатъците на сегашната система за събиране на данни.

Данните на системата за наказателно правосъдие

Данни за престъпността в България се събират едновременно от Министерството на вътрешните работи, Националния статистически институт (НСИ) и Министерството на отбраната (МО), където се събират данни за престъпления в МВР и армията. МВР събира данни за престъпленията, регистрирани от службите на министерството и най-вече от Национална служба “Полиция”. НСИ поддържа статистика за осъдените лица по данни, подадени от МВР и съдилищата. Съдът и прокуратурата, обаче, не събират официални статистически данни. Два са основните проблеми, които затрудняват анализа на официалните данни за престъпността и най-вече на полицейската статистика: (1) поради въвеждането на основни методологични промени при събирането, отчитането и регистрирането на данни за престъпността от полицията през периода 1990-1997 г., сравняването на данните за различните години е проблематично. Именно по тази причина от 1997 до 1998 г. е отчетен твърде значителен спад на престъпността; и (2) съществуват известен брой случаи на манипулиране на данните от страна на полицейски служители или началници на РПУ или РДВР.

Единственият алтернативен начин за измерване на престъпността в страната са виктимизационните изследвания, които се провеждат от 1997 г. насам. Въпреки че резултатите от тези изследвания потвърждават тенденциите на престъпността в България, отразени в полицейската статистика, те разкриват факта, че незаявената престъпност е три до пет пъти по-висока от предполагаемото. Тъй като нито едно от изследванията, обаче, не предоставя достатъчно информация за етническата принадлежност на извършителите, данните от тях не могат да се използват за анализ на проблемите на престъпността сред етническите малцинства.

Данни за етническата принадлежност на извършителите

Влезлият в сила през 2002 г. Закон за защита на личните данни позволява събирането на данни за етническата принадлежност при писмено съгласие на лицето. Такова разрешение, обаче, не се изисква в случаите, когато компетентните органи разследват престъпление, административно нарушение или въпрос, свързан с националната сигурност (чл. 21.1 е чл. 21.2.5). Законът позволява етнически данни да бъдат събирани и за целите на националната статистика (чл. 20.2.2). Независимо от това, такива данни се събират в системата на наказателното правосъдие от 1993 г. Това все още е единствената сфера на обществения живот, в която активно се регистрират данни за етническата принадлежност на лицата. Използваните методи за събирането им и тяхното качество, обаче, са доста съмнителни и затова полицията ги обявява и дискутира публично в изключително редки случаи.

В рамките на наказателния процес в България етническата принадлежност на лицата се регистрира два пъти: първият път тя се документира от полицията при нейния официален контакт със заподозряното лице, а вторият -  когато лицето се явява в съда като обвиняем. Записването на етническата принадлежност на лицето, обаче, е доброволно, и ако някой откаже да назове своята принадлежност, той се записва като българин.

Все пак, основната причината, поради която е твърде трудно да се анализират етническите данни, събирани от правоприлагащите органи, е тяхната непоследователност. Някои РПУ просто не събират данни за етническата принадлежност на заподозрените. Анализът на събраните данни в десетте РПУ, където бе проведено проучването, показа такива коренни разлики в броя на заподозрените роми между отделните години, че това би могло да бъде обяснено само с някаква промяна в политиката относно записването на етнически данни на местно, регионално, а даже и национално ниво.

Друг проблем от по-скоро техническо естество е фактът, че наличните данни за етническата принадлежност на заподозрените лица не обясняват рецидивизма при извършване на престъпления. Това значи, че данните на един и същи извършител се регистрират отново при всяко следващо престъпление, за което лицето се разследва. Поради това тези данни могат да бъдат подвеждащи, тъй като етническите роми и етническите българи имат различен коефициент на рецидивизъм.

По този начин, както поради нерегистрирането на етническата принадлежност на лицата, така и поради сериозният дял на незаявени престъпления, извършвани от роми (тъй като те се занимават предимно с дребна престъпност, при която нивото на заявяване в полицията е най-ниско), събираните понастоящем данни от една страна може би отразяват прекалено малка част от замесените в престъпления роми. От друга страна, обаче, данните на полицията може и да са завишени, тъй като не взимат предвид рецидивизма при нарушенията. Така събираните понастоящем данни за етническата принадлежност на заподозрените лица трябва да се анализират изключително внимателно.


* Тихомир Безлов е главен експерт в Центъра за изследване на демокрацията

 

Всички статии от поредицата можете да откриете по-долу:

Ромите и престъпността - Част 1
Ромите и престъпността - Част 2
Ромите и престъпността - Част 3
Ромите и престъпността - Част 4
Ромите и престъпността - Част 5
Ромите и престъпността - Част 6

Коментари