КРИЗА В НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
Оцеляването – национална черта и национален проблем
Иво Койчев, 23 ноември 2007 г.

През последните петнадесет – седемнадесет години на историческия български преход към демокрация и пазарна икономика, страната ни бе разтърсена във всяка една област на живота. Всеки гражданин на България независимо от неговата етническа принадлежност почувства болезнено този преход в личен, семеен и обществен план. Мнозинството от нацията обедня и достигна до място на оцеляване. В резултат на всичко това на преден план излязоха няколко ключови проблема, с които на нас като нация ни е все още трудно да се справим. Те са:

 Дефинираните пет основни проблема, изразяват робския манталитет на нацията ни и я поставят в области на оцеляване в настоящия момент.

В какво се състои кризата в националната ни идентичност?

 В страната ни съществува страх между отделните етноси, изразяващ се в това, че този, който е различен от нас етнически, културално и религиозно, е заплаха, с други думи, той е наш враг. Когато страхът вземе контрол във взаимоотношенията между етносите в една нация, първото нещо, което се проявява е етническо противопоставяне, което разделя нацията. Това е основен показател за криза в националната идентичност.

За да може нацията ни да преодолее кризата в националната ни идентичност, ние трябва да преоткрием себе си в ценностите на демокрацията в идеологически и културален аспект.

 Това означава дали нашата нация ще се фокусира към ценностите на Запада или на Изтока. За първи път в своето историческо развитие нацията ни е поставена пред предизвикателството да намери своята идентичност в една общност от нации, чиито ценности са изградени върху демокрацията.

 За съжаление в духовния климат на нашата нация все още витае идеологията на комунизма. Ако погледнем настоящия прираст на населението, ще видим, че преобладаващата възрастова група е между 45-65 години. Това са хора, чиито манталитет е формиран изцяло от идеологията на комунистическия период.

 Младите хора са малцинство в настоящия прираст на населението ни. Затова в управлението на страната ние виждаме издигането на популистки и етнически партии като „Атака”, ВМРО, ДПС и Евро Рома. Не случайно много от нашите политици имат мръсно минало и връзка със структурите на Държавна сигурност, в това число и президента на Република България.

Има два въпроса, който възникват на фона на написаното до сега. Те са:

Възможно ли е нашата нация да е преживяла истински преход към демокрация, при такова национално лидерство,чийто манталитет е бил изграден в среда на комунистическа идеология?

Мислите ли, че ценностната система на демокрацията е установена във всяка етническа група?

Ако питате мен за това, ще ви отговоря по следния начин: ние ходим в демокрацията интуитивно, разбирайки отчасти ценностната и система, своите права и отговорности. Главната причина за това е липсата на истинско демократично гражданско общество в нацията ни. Там, където липсва такова общество, има политическа олигархия. От друга страна, доказателството за наличие на истинско демократично общество е, когато гражданските организации имат влияние в обществото и налагат морален контрол над партиите.

 При 200 години византийско робство, чиято доминираща култура е на гръцкото православие, 500 години турско робство, при което доминиращата култура е ислямската и 46 години комунистически режим, почиващ върху Марксистко-Ленинската идеология, е изключително трудно нацията ни да преоткрие своята идентичност и културата, от която тя произхожда.

 Многообразието от култури, които са били насилствено наложени върху нацията ни, са променили нейната идентичност. В настоящето нацията ни в културален аспект е свързана изключително много с културата на панславизма, чийто главен представител е Русия. Става въпрос за това:

Културата на българския народ произхожда ли от културата на славянските народи?

 Коя е причината днес нашата култура да е повече свързана с културата на панславизма, чийто главен представител е Русия, отколкото с културата, произхождаща от националната ни идентичност?

 Главната причина за това е идеологическата ориентация на България към бившия Съветски съюз. Затова в България за дълъг период от време се е провеждала политика на славянизиране на българския народ.  

 Темата, която засягам е обширна и може да предизвика голяма дискусия. Неоспорим факт е, обаче, че българите нямат родствена връзка със славяните и че българската култура е била доминираща над славянската по време на управлението на хановете и царете ни през Средновековието. Културата на България няма славянски произход, въпреки че използваме славянобългарска азбука и официалната ни религия е Православна.

Митко Матеев в своята книга „На Словото Ти уповавах” казва следното относно цар Борис І:

„...Намирайки невъзможно от негова страна да наложи българския език (става въпрос за църковни богослужения) и в безизходно положение във връзка с каноническите латински и гръцки езици, цар Борис І избира по-малкото зло. През 893 година той въвежда славянския език, признат през 863 година и от двете църкви в Рим и Константинопол за църковно-служебен език във Великоморавия.

 Той казва още: ”... това  е истината за славянизацията на България. Тя е изключително езикова, а не етническа или расова, в никой случай естествена. Беше наложена със закон от чисто политическа необходимост”.

 През 46-годишното комунистическо управление в нашата страна бе извършено насилствено изтриване на националната ни идентичност чрез изфабрикуване на историческа лъжа, почиваща върху панславизма в лицето на Русия. Трябва само да си спомним термините: „братския руски славянски народ”, „Големия брат”, „братушките”, „дядо Иван” и още други подобни, които изтриваха целенасочено идентитета на българския народ. Трябва да си спомним също и това, че по времето на комунистическото управление, се целеше да станем 16-та съветска република. Това, което византийското и турско робство за 700 години не успяха да извършат, комунистическият режим със своята идеология го постигна в рамките на едно поколение. Бяха нанесени огромни поражения в идентитета и манталитета на нацията ни.

  По-голямата част от населението на нацията ни все още се опитва да върви напред към Европа с грешна идентичност. Днес много политически партии са основани именно поради кризата в националната ни идентичност и имат идеологии, които противоречат на ценностната система на демокрацията, която защитава достойнството на човека, независимо от неговия етнос.

Феноменът религиозен национализъм

  В последните няколко години в нашата страна ясно се очертава и феномена религиозен национализъм. Етническите партии използват Православната църква като инструмент за своите расистко –националистически цели. Те създават религиозно напрежение в нацията ни, противопоставяйки православието на останалите нетрадиционни християнски вероизповедания – протестанство и католицизъм. Религиозният национализъм в своята си същност е запазена марка на българския национализъм.

 Православието като един от трите основни клона на християнството не би трябвало да се превръща в национална религия на даден етнос в историко-културален аспект. Когато една религия се свърже с традициите, историята и културата на даден етнос, нейното духовно влияние се ограничава в рамките на този етнос. Трябва да се разруши мита, че ако си българин, ти си християнин. Ако християнството се етнизира и национализира, тогава то няма да е по-различно от останалите религии като например Исляма.

  В настоящето ние виждаме българската Православна църква да е толкова слаба в мисионерски аспект относно другите етноси в страната ни. Позицията, която тя е заела в обществото е оцеляваща и отбранителна. Богослуженията и са неактуални и непонятни за обикновените хора.

 Но дори ако Православната църква се задвижи мисионерски към другите етнически общества в България, какъв ще бъде нейния плод?

 Повечето аспекти от самото служение на Православната църква са етнизирани и разкриват нейната връзка не с Христос, а с така наречената българска православна традиция и история. Ето защо другите етноси гледат на българското Православие като на основна заплаха за тяхната идентичност и култура.

 Християнството не трябва да се разглежда в етнически, национален и културален аспект, а единствено в духовен аспект. Целта на християнството е хората от всеки един етнос да познаят Божията истина, която е уникална и универсална за всички нации и народи. Това ще помогне на етносите да открият своята идентичност в Христос, а не традициите, обичаите, културата или религията на даден етнос.

За автора:

Иво Койчев е основател и президент на Национална Медия "Рома Дестини", която има за цел да достигне ромския етнос в нашата нация и да помогне за неговата промяна в духовно, интелектуално и социално отношение, за да могат ромите да намерят своята истинска идентичност и съдба, и да се интегрират успешно в съвременното ни общество.

Иво Койчев е също така основател и главен пастор на Апостолски Християнски Център: „Живот в Слава” – един обединяващ център, в който хора от различни етноси в България са се събрали, за да работят заедно в единство за подобрението на обществото.

Коментари